Лицата на умората

Пътувам за работа с първия влак за София. И се връщам с последния. Първият и последният влак- това са граничните точки на човешката умора. Ранна утрин и късна вечер- всеки ден виждам лицата на строителите, които отиват и се връщат от работа. Виждам лицата им. Лицата на умората.Сутрин те се опитват да си доспят, докато пътуват. Влизат в купето, сядат и затварят очи. Върху клепачите им тежи цялата умора от предишния ден, затова заспиват на мига. Лицата им се отпускат в едва доловима усмивка насън. Усмихват се на нещо в съня си. Може би на някоя груба мъжка шега, която са чули на строителната площадка. Други пък заспиват със сериозно изражение, сякаш са угрижени дори насън дали ще си свършат добре работата, която им предстои през деня. Пръстите на ръцете им леко потрепват в съня, докато сънуват как зидат, шпакловат или измазват стени. Устните им се отварят, сякаш искат да изрекат "Дай кофа вар!", "Дай кофа цимент!", но остават безмълвни и потъват в бездната на най- сладкия сън- откраднатият миг сън преди работа... Виждам същите тези лица и вечер, в последния влак. Умората от деня е оставила своя отпечатък върху тях- те са почервенели от загара на слънцето, което не ги е пощадило, докато са били по плочите и скелетата на строежите. Брадата им е грубо набола, устните им са напукани от водата, която жадно са пили и след това отново е пресъхвала в горещината на деня. Някои играят вяло карти, други четат вече прочетен вестник, трети просто седят- очите им са безизразно втренчени в една точка. Героите са уморени...Но точно по това се разбира, че са герои. Едни никому известни, анонимни герои, които дори не подозират, че някой ги вижда. Но аз ги виждам всеки ден в първия и последния влак. Затова им се усмихвам с дълбоко уважение и заспивам заедно с тях, потъвайки в бездната на най- сладкия сън- сънят след добре свършена работа!