Лицата на умората

Пътувам за работа с първия влак за София. И се връщам с последния. Първият и последният влак- това са граничните точки на човешката умора. Ранна утрин и късна вечер- всеки ден виждам лицата на строителите, които отиват и се връщат от работа. Виждам лицата им. Лицата на умората.Сутрин те се опитват да си доспят, докато пътуват. Влизат в купето, сядат и затварят очи. Върху клепачите им тежи цялата умора от предишния ден, затова заспиват на мига. Лицата им се отпускат в едва доловима усмивка насън. Усмихват се на нещо в съня си. Може би на някоя груба мъжка шега, която са чули на строителната площадка. Други пък заспиват със сериозно изражение, сякаш са угрижени дори насън дали ще си свършат добре работата, която им предстои през деня. Пръстите на ръцете им леко потрепват в съня, докато сънуват как зидат, шпакловат или измазват стени. Устните им се отварят, сякаш искат да изрекат "Дай кофа вар!", "Дай кофа цимент!", но остават безмълвни и потъват в бездната на най- сладкия сън- откраднатият миг сън преди работа... Виждам същите тези лица и вечер, в последния влак. Умората от деня е оставила своя отпечатък върху тях- те са почервенели от загара на слънцето, което не ги е пощадило, докато са били по плочите и скелетата на строежите. Брадата им е грубо набола, устните им са напукани от водата, която жадно са пили и след това отново е пресъхвала в горещината на деня. Някои играят вяло карти, други четат вече прочетен вестник, трети просто седят- очите им са безизразно втренчени в една точка. Героите са уморени...Но точно по това се разбира, че са герои. Едни никому известни, анонимни герои, които дори не подозират, че някой ги вижда. Но аз ги виждам всеки ден в първия и последния влак. Затова им се усмихвам с дълбоко уважение и заспивам заедно с тях, потъвайки в бездната на най- сладкия сън- сънят след добре свършена работа!

Дрехи на строител

Само това не трябваше да се случва- дебитната карта да остане в банкомата. Ами сега?! Иван стоеше на улицата пред банкомата и не знаеше какво да прави. На монитора на банкомата излизаше обясняващ проблема надпис на испански. Но Иван беше от две седмици в Мадрид и всичките му знания по испански език се изчерпваха само с най- жизненоважната за един български емигрант фраза- "Търся си работа!". Обаче той вече беше намерил работа на един строеж и не му се налагаше да обогатява познанията си по езика, тъй като на строежа работеха предимно български емигранти. Дори бригадирът беше българин. В квартирата също живееше с българи. Тогава за какво му беше да учи испански?! Но ето за какво- сега му се налагаше да влезе в банката, за да обясни на служителите, че картата му е останала в банкомата и трябва да му бъде върната. Обаче не това толкова притесняваше Иван, колкото външния му вид. Беше изтичал до банкомата направо от строителната площадка- така, както си е с работните дрехи. А дрехите му бяха дрехи на строител- целите в пръски от вар, цимент и латекс. Влезеше ли така в банката, сигурно щяха да го изгонят. Сградата на банката беше цялата облицована с лъснат до диамантен блясък черен мрамор, който внушаваше аристократично благородство и достолепие. През нейната врата влизаха и излизаха само облечени в строго официални костюми дами и господа, носещи черни куфарчета. На фона на целия този банков етикет, изцапаните работнически дрехи на Иван щяха да контрастират толкова визуално драматично, колкото черна кръпка върху бял костюм. И наистина, когато Иван се осмели да влезе в салона на банката, той се почувства точно така- като черна кръпка върху белия костюм на цивилизована Европа. Но нямаше начин- бързаше да се върне на строежа, защото обедната му почивка след броени минути изтичаше. Нямаше време да отива до квартирата, за да се преоблича в чисти дрехи за банката. Затова влезе в банката такъв, какъвто е- строител. Първо се засрами от себе си, чак не можеше да си намери място от притеснение. Но клиентите на банката веднага му посочиха неговото място- най- отпред, преди всички. Хората се отдръпваха, за да му направят място да мине, отстъпвайки му своя ред на касата. Иван не разбираше този жест. Какво им ставаше на тези хора!? Нима те не бързаха, та си отстъпваха реда на него? Но скоро, макар и да не разбираше испански, Иван разбра уважението, с което хората в банковия салон гледаха на неговите дрехи. Именно на неговите дрехи! Защото всички виждаха, че това са дрехи на строител, който бърза да се върне на строежа, за да не закъснее за работа. Всички виждаха, че това са дрехи на човек, който честно и достойно изкарва своя хляб с тежък труд. И, когато Иван успя да се погледне не през своите очи, а през очите на всички в банковия салон, той видя, че наистина носи дрехи, от които никога не трябва да се срамува...Дрехи на строител!

Шабленският фар- най- източната точка на надеждата

Когато нощта в морето е непрогледно черна и бурна, единствената светлина, която си пробива път до взора на моряците, за да ги предупреди за опасност, това е светлината на фаровете. А тя е като надеждата- далечна и едва мъждукаща, но още жива и пулсираща...

Светлината на фара

Такава е светлината и на Шабленския фар- надежда за спасение на моряците. Тя просветва три пъти на всеки 25 секунди. Отблизо не изглежда толкова силна, но се вижда на 15 мили навътре в морето, а при ясно време - до 17 мили. Този светлинен сигнал повече от век и половина указва пътя на мореплавателите в Черно море. Той предпазва корабите от сблъсък с подводния риф, намиращ се срещу днешния къмпинг „Добруджа“, който е с дължина близо 1 морска миля, както и от затъване в плитчините между нос Шабла и село Тюленово . В далечното минало се е знаело, че видят ли светлините на фара, моряците са преполовили разстоянието между устието на Дунав и Босфора. До 1963 г. светлината на фара е била с въртяща се оптика. Сега е само една мощна електрическа крушка, която просветва на импулси (“групово-проблясваща светлина”).

История и легенди

Изключително дълга и интересна е историята на фара. Още древните елини са палели огън на това място на брега, който бил поддържан да гори от дежурна стража (така наречената „огнева стража”). Някои предполагат, че фарът за пръв път може да е построен още по времето на император Юстиниан I (527-565 г.). Основание за това предположение е техниката на градеж, която личи в основата на фара. Осмоъгълната кула е зидана от основата до върха с розов хоросан с пълнеж от чукана керамика, както са зидани римските и византийските сгради. Историците още спорят кога всъщност е построен фарът на Шабла, но са за дата на откриването му се приема 27 юли 1856 година. Макар че за него се споменава в летописите много преди тази дата. През 1786 година един австрийски военен разузнавач Венцел фон Броняр обикалял бреговете на северното Черно море. Той описва висока фарова кула на пет мили северно от Калъч бей кьой (Камен бряг). Австрийският офицер написва в доклада си следното описание: "Край този бряг могат да застават много тежки военни кораби, но понеже тук ставали много корабокрушения, в края на краищата Портата издигнала на 5 мили от селото висока фарова кула, наречена Шабла фенер или Пясъчния фар, която се издигала направо върху естествения терен и светлината й се виждала отдалече". В лоцията на италиански кораб, акостирал у нас, наши моряци разказват, че фарът край Шабла съществува от 1844 г. По-късно, през 1852 година френският пътешественик Ксавие Омер дьо ла Ел, вижда на нос Шабла красив, но изоставен фар. По това време Високата порта в Истанбул приема предложението на френския си съветник капитан Мишел за сключване на концесия с няколко френски банки и създаване на "Компания на фаровете на Османската империя" Така в края на Кримската война (1853- 1856 г.), през която фарът е бил разрушаван на няколко пъти, той е възстановен от френски и български инженери.

Конструкция и оборудване

Фарът на нос Шабла е не само най-старият, но и най-високият (32 метра) в България. Основата на съоръжението е квадратна база с ширина 8,8 метра и височина 10 метра. В сечението на пиластрите, поддържащи свода, дебелината на стената достига 3 метра. Иначе стените на съоръжението са дебели метър и 20 см. , поради което дори през зимата студ в помещението не прониква. Централният купол е поддържан от четири по-малки купола. Конструкцията му е единствено от камък и хоросан. 132 стъпала водят до върха на фара, където е халогенния прожектор. Гръмоотводът на фара завършва с елегантна извивка и позлатен връх. На една от стените на фара е запазен възпоминателен надпис и монограм с името на султан Абдул Хамид. Здравината на конструкцията се подлага на сериозно изпитание при едно земетресение през 1901 г. , когато кулата оцелява, но се напуква и е стегната с метални обръчи, които стоят и досега. Шабленци не без гордост споделят, че притежават умалено копие на едно от седемте чудеса на древния свят - Александрийския фар. Но е напълно възможно това да е стил на градеж и типов проект, запазил се дълго във времето и пространството. През 50-те години във фара са монтирани агрегати за електрозахранване и той става изцяло на ток. Два руски бензинови агрегата подсигуряват резервното електрозахранване и досега. Преди това фаровете са светели с газови горелки.

Любопитни факти

Има няколко много любопитни факти, свързани с фара на нос Шабла...

Координатите на фара са 43 градуса и 32' северна ширина и 28 градуса и 36 ' източна дължина, което го прави най- източната точка на България.

В Шабленският фар днес се крие послание, което трябва да се отвори през 2056 година. Преди 15 години пазачите на фара са написали писмо до бъдещето поколение и са го поставили в стените на съоръжението. В него те са описали любопитния факт, че дължината от Фара до брега през 1948 година е била 29 метра, а през 1996 година е била 13 метра.

Четирима са пазачите на фара, които денонощно следят работата му. Дежурствата се сменят на всеки 8 часа. Любопитно е, че именно тук е работила и единствената жена пазач на такова съоръжение - Тодорка Хаджииванова. Дамата и нейният съпруг Иван дълги години са обслужвали фара. Днес техният син Атанас Атанасов е наследник на професията им и е началник на морското навигационно съоръжение. Паленето и гасенето на фара зависи от изгрева и залеза на Слънцето.

Шабленският фар, въпреки че има голяма историческа и туристическа значимост, продължава да бъде на подчинение на щаба на военноморските сили във Варна...

... Но може би този факт съвсем не е случаен, защото фарът на нос Шабла е един истински войн, самотен страж, достолепно изправил ръст срещу поривите на вятъра и тежкия грохот на вълните. Той е там, непоклатимо на своя пост, за да раздава не просто светлина, а надежда за спасение на моряците...

Дяволът е в подробностите

Инженер Иванов беше учил отдавна философия- в първи курс на Техническия университет. Вече нищо не помнеше от философията. Но днес си спомни философската мисъл на един теолог- "Дяволът е в подробностите"...Тогава, още млад и зелен, инженер Иванов беше запомнил тази мисъл, без да я разбира. Звучеше му философски абстрактно. Обаче днес, когато се скъса един от болтовете, които държеха секция от стрелата на бетон- помпата, той разбра колко много конкретика има в тази теоложка истина. Защото липсата на един болт разхлабваше оплътнението между секциите и под налягането на изливащият се бетон, стрелата щеше да се разпадне. А бетоновозите на подизпълнителите вече бяха на път и в 15:00 часа щяха да са на обекта за наливането на плочите. Десетки тона бетон трябваше да се излеят в подготвените кофражи- всичко беше разчетено до минута, срокове се гонеха. Имаше заложени клаузи в договора с подизпълнителите, които гласяха, че всяко закъснение на една от двете договарящи се страни ще бъде финансово санкционирано. В случая бетоновозите щяха да дойдат навреме, но бетон- помпата нямаше да може да сработи. Щеше да има глоби, викове на шефовете по телефона, загуба на доверие, нерви...И всичко това заради един скъсан болт, който беше пренатегнат при сглобяването на отделните секции. Един от младоците, който си не знаеше силата, мислейки, че това му е фитнес залата, беше понапънал малко повече болта с ключа и резбата се беше превъртяла. Нелепо тривиално, но факт. А резервни болтове имаше, но с нова резба, която не пасваше с някакви си микрони спрямо нареза на гнездото. Механикът леко запилваше с фина пила ръбовете на резбата, за да я напасне, ама не и не. Резервният болт упорито не влизаше в гнездото на секцията. Не болт, ами нерви да ти се скъсат от яд, докато гледаш как една микронна подробност препъва целия график. Наистина дяволска работа! Как ли не си "играха", как ли не я "лъгаха" тази резба да се навие, но не ставаше- тръгваше някак накриво и затягаше само до половината. Може би просто новият болт не беше разработен. Затова по- добра работа щеше да свърши някой стар болт с естествено изшлайфани от многократно навиване ръбове на резбата. Но откъде стар болт?! И то стар болт за немска бетон- помпа! На обекта имаше само руски машини...Първата, на която инженер Иванов хвърли отчаян поглед, беше "Лада Нива"- та на бригадира. Не кола, а бойна машина- нямаше начин някой от нейните болтове да не стане за бетон- помпата, защото руснаците не бяха по фината механика. Болтовете по колата бяха яки като за бетон- помпа. Момчетата бързо намериха болт с подобен размер на единия от шарнирите, отвиха го и...
...И го завиха на бетон- помпата. А как можа да стане това ли?! Много просто- дяволът наистина беше в подробностите, но в "Лада Нива" нямаше излишни подробности!
...

Строежни звуци

В началото никой не му обръщаше внимание. Беше просто един непознат старец. Седеше на една от пейките в парка, която беше близо до строителната площадка, и гледаше. Улисани в работа, строителните работници не забелязваха, че този старец беше всеки ден там, все на тази пейка. Седеше и на никого не пречеше, просто гледаше. Но той не гледаше- очите му бяха застинали в стъклена безизразност, празно втренчени в една точка. Старецът беше сляп. Но като че ли момчетата, работещи на строежа, бяха по- слепи от него- в продължение на цял месец те не го виждаха, макар да беше толкова близо до тях. "Видяха" го едва когато една сутрин старецът не беше дошъл на пейката. Колкото и да беше абсурдно, стана точно така- "видяха" го, когато го нямаше, а не когато го имаше, защото пейката до строежа никога досега не беше толкова празна. Но, заети с работа, момчетата от строежа сигурно щяха да отминат тази дребна подробност, ако на площадката не беше дошла внучката на стареца да го търси.Тя разпитваше работниците дали не са видели дядо й, който обичал да идва всеки ден на тази пейка.Обаче никой не беше го видял днес. Тогава някой се поинтересува кой е този човек. Внучката разказа, че дядо й цял живот е бил строител. Пенсионирал се, но много му липсвало строителството. Затова идвал на тази пейка, за да...слуша строежа. "Да слуша!?", изненадаха се работниците. "Да, дядо от няколко години е сляп и може само да слуша строежите!" Момичето си тръгна, но нейните думи останаха в съзнанието на работниците. За миг те се ослушаха, сякаш се опитваха да доловят някакъв звук, който никога досега не бяха чували. Чуха тежкото дизелово боботене на фадромата и багера, сухото пращене на електрожените, острият вой на бормашините, отсечените удари на монтажните чукове, скърцането на крана, който навива своето метално въже...Хаос от безразборни звуци, с които всички бяха толкова свикнали, че вече бяха престанали да ги чуват. А това бяха звуци на човешко присъствие, които помагаха на един слепец да "вижда" в слепотата си, че никога няма да бъде сам на тази пейка, докато строежът продължава. Това бяха звуци на кипящ живот, които крепяха със силата си един човек в неговата старческа немощ. Това бяха звуци от строеж, който едва сега започваше и нищо не можеше да го спре....

Котешки стъпки

Дядо Марко беше цял живот строител. Работеше зидария, изливане на плочи, шпакловане- както се казва, груб строеж. От грубия строеж бяха загрубели ръцете му, но не и душата му. Той беше "благ" по душа човек. Затова "благ" беше и начинът му, по който работеше- леко, без напрежение, с милващо плавни движения и лице, озарено от селски простодушна усмивка. Гледах го как замазва площадката пред входа на къщата му и се чудех откъде този човек имаше това търпение. Колко пъти вече заглаждаше с мистрията циментовата заливка. При всяко заглаждане потапяше мистрията в кофа с вода, за да може тя да мине по- плавно по повърхността на цимента, оставяйки съвършено гладка следа. Заливката ставаше толкова огледално гладка, че муха да кацнеше, щеше да остави следи. Циментът блестеше блажен на слънцето- ставаше площадка- мечта. Да ти е кеф да стъпиш на нея. Но първо трябваше да стегне цимента. Затова дядо Марко загради площадката, както си му е редът- със сигнално червена лента, завързана за четири колчета, забити по ъглите. Стана строго охранявана зона- пиле не можеше да прехвръкне! Но дядо Марко имаше блага душа- обичаше котки. Те също го обичаха. Не толкова, защото ги хранеше, а защото винаги ги погалваше, преди да им даде храна. Погалваше ги по същият начин, по който мажеше с мистрията- търпеливо и внимателно. Ласка имаше за всички котки- домашни и бездомни, черни и бели, мръсни и чисти, грозни и красиви. Всяка котка се чувстваше добре дошла. Затова, макар и да имаше сигнално червена лента около площадката, котките добре дойдоха на нея. Много добре даже- пообиколиха да видят къде е техният добродетел. А той си почиваше след добре свършената работа. Дори задремваше на леглото с лице, озарено от селски простодушна усмивка. Когато чу котките, които го викаха настоятелно отвън...
...Чух само как този "благ" по душа човек "горчиво" изрева, виждайки как цялата площадка е осеяна с котешки стъпки. Дори една от котките стоеше насред още незасъхналия напълно цимент и гледаше дядо Марко право в очите, очаквайки от него храна, но преди всичко ласка...
...Е, получи си я! Тъпкано си я получи! Защото дядо Марко беше цял живот строител. Работеше зидария, изливане на плочи, шпакловане- както се казва, груб строеж. От грубия строеж бяха загрубели ръцете му. А колко много бяха загрубели- това котките най- добре го разбраха.

Made in China

Имах желание да пробвам сам да измажа пода на детската стая, без да викам майстор. От мерак си бях купил чисто нов нивелир и чисто нов мастар. Купих си ги, въпреки че имах нивелир и мастар. Имах, но те бяха стари, на 40 години- останали от времето, когато татко беше строил къщата. Нивелирът беше истински ветеран от войната- дървен, побелял от варта, целият очукан, с пукнато и помътняло от дълбока старост стъкло. Мастарът също изглеждаше вехт, като че е на библейска възраст- грубо грапав и надран от цимента, със захабени, почти заоблени от триенето ръбове. Затова оставих двамата "старци" на дъното на сандъка с инструменти и забравих за тях. Започнах работа. Действах като по учебник- наредих натрошени камъни, полях ги с вода и започнах изливането на цимента. Кофа след кофа изливах и дърпах назад с мастара, обирайки неравностите. Върху мастара поставях и нивелира, за да следя как върви подравняването на цимента. Вървеше добре- нивелирът показваше, че всичко е точно като по конец. По конец, по конец, ама от просто око се виждаше, че замазката е крива. Толкова крива, че ако скиор се пуснеше по нея, щеше да финишира от единия край на стаята до другия, чупейки световния рекорд по гигантски слалом. Изтръпнах! Дали от лятната жега, дали от зор- пот ми потече отвсякъде. Та това щеше да е детска стая- представих си как оставяме бебето да спи кротко в количката, а тя се изтъркулва по наклона и катастрофира с трясък в стената. За капак жена ми, минавайки да види как върви работата, коментира: "Не ти ли е малко крива замазката?!" Е, не! Щом и една жена можеше да забележи, че ми е малко крива замазката, значи положението беше трагично! Започнах да гледам умно нивелира и мастара. Чисто нови бяха- вярвах толкова фанатично в точността им, колкото ислямски фундаменталист в Аллах! Обаче, докато ги разглеждах, открих малък надпис "Made in China", който ми разколеба цялата вяра в техническия прогрес. Ясно беше каква е работата- китайска! Значи наистина замазката беше крива. Ами сега?! Огледах се. От нигде помощ не идеше! А излетият цимент започваше вече да се втвърдява- трябваше да действам бързо като при спешна медицинска помощ. Бързо, ама как, като нямах точни инструменти? Тогава се сетих за старите инструменти на татко. Колко ли съм бил отчаян, за да реша да хвърля и "старците" в боя?! Изрових ги от сандъка и започнах работа с тях. Те веднага измериха голямото отклонение от правата линия. Започнах да коригирам замазката по тяхната мярка и нещата потръгнаха. Имаше надежда да спася положението- старите "бойци" бяха стари, но верни. Цял живот бяха служили вярно на татко. Вярно не само математически, но и морално. Защото те измерваха не само колко е права повърхността, но и колко е права истината. А истината беше тази- "не питай старило, питай патило"! Тези инструменти бяха "изпатили" толкова много за 40 години служба. Само трябваше да ги "попитам" и да им повярвам, че са истински!